Дориян Грей, Александър Вутимски

1.

Челото е мъжествено и чисто,
със малка, нежна бръчка между веждите.
Той не говори, не скърби, не пита.
От стола само леко понаведен е.

На тънката си, мургава ръка
подпрян стои, тъй както е замислен.
Косите, тъмни, мълчаливо канят,
макар и недостъпни да ги милвате.

Очите, здрачни и студено нежни,
омекотяват строгостта на профила
под сянката на спуснатите клепки.

Лицето, замечтано и мъжествено,
със устните примамливо затворени,
излъхва странен чар на стар портрет.

2.

Със небрежна походка, студен и висок,
ти дохождаше бавно във здрача на стаята.
Беше синьо при мен. Ти изглеждаше строг.
Двете рози във вазата тънко ухаеха.

Ти присядаше тих, уморен до пианото,
прозвучаваше скръбен, дълбок полутон.
Над челото ти падаха къдри неволно. -
Нима страдаше ти, Дориян, Дориян?

Върху твоята тънка, изящна ръка
отразяваха блясъци нежните камъни.
Във очите ти светеше сребърен пламък. -
Ти желаеше нещо, нали, Дориян?

Аз те питах, но ти не говореше вече,
отегчен и от мен, - но нали и от себе си?...
Безполезно красиви, самотни до тебе,
двете рози в старинната ваза увехваха.